Разходка в гробищния парк

 Първо, нахапаха ме комари. Започвам с досадната част, за да не ми разваля идиличната картинка по-нататък.

В "Черния обелск" героят живееше в квартира с изглед към гробищния парк. А парите толкова бързо се обезценяваха, че книжните пари се мерят в килограми и се носят в куфарче. Изобщо в другите култури хората имат много по-здраво отношение към смъртта от нас. Вчера отидох с моя съпруг на гробищата за опелото на непозната жена. Бях инструктирана да се разходя по време на службата, прекръстих се казах Бог да прости за баба Петка и тръгнах по алеите. Не знаех къде отивам и какво се надявам да видя. Гробищата, на които съм ходила досега имат еднотипни паметници с имена и дати на раждане и смърт, разликите са само във вида на камъка, бордюра на гроба и цветата, насадени на него. Не и гробището в Пазарджик. Първо, то е космополитно - има български, турски, арменски, еврейски гробища - така наричат отделните части. Второ повечето надгробни плочи са точно като тези, които вече описах - еднотипни, най-вълнуващото нещо на тях са любопитните имена - Еника, Левичаров,... Но има и такива, които разказват за живота на покойника - учител, войник, загинал по време на военна служба на 20 години (и гледаш как са изглеждали 20-годишните през 1981 г и научаваш нещо за света.) Гледам, чета, снимам и си мисля колко много обич и болка има събрана тук.

В един момент достигам до по-централната част на парка, точно срещу обредния дом. И виждам известни имена. Гробът на Величко Минеков, например. Има и статуя на известен човек с арменско, когото не познавам. А също и гроб, отново на арменец, с каменна плоча отгоре. Снимам, почиствам нападалите иглички от дървото над гроба, пак снимам само плочата, която по някаква причина трябва да се отвори през 2036-та година. И изведнъж забелязвам, че на дървото зад гроба нещо мърда. Вглеждам се и решавам, че това е лястовичка, но защо виси с главата надолу, оплела ли се е в нещо, защо не мърда? Осите доближават малкото телце, късат месо от него на живо и то се свива от болка, но не помръдва, стои и те просто го ядат. Ако не бях толкова страхлива, щях да потърся начин да убия това същество, за да не се мъчи, но, както казва Мария, аз съм много лош човек. И от любопитство тръгвам покрай гроба, за да огледам и да опитам да разбера птица ли е точно или нещо друго. Правя две крачки и ме спира пронизителен, зловещ писък на животно. И тогава го виждам - от другата страна на гроба второ мъхнато телце. Този път виждам и главичката - прилепче. И то нахапано от оси. Приемам малко лично и метафорично тази сцена. Понякога животът е точно това - някой ръфа на живо къс по къс месото ти. Но днес денят е хубав, аз съм излязла на разходка из гробищата, да си припомня, че е важно как живеем - днес, тук и сега, защото колкото и да се пазим да не влезе в къщата ни свещеник, след като е бил на опело, защото щял да донесе смъртта при нас, смъртта рано или късно неизбежно ще дойде. И е добре да се готвим за нея, за да има след нас хора, които с любов да разказват историята на нашия живот. Като родителите на Марти - Димитър, Бог да го прости.

А иначе вижте каква красива гледка си имат хората за вечните си жилища.